Една жена в казармата

     Село Милино се гордееше най-много с две неща - поразяващите сетивата варени Гевреци на пекаря Северин и военно поделение Милино, където момчетата се превръщаха в истински мъже, оръженосци, които винаги биха били готови да пролеят кръвта си в името на това китно сборище на петнадесет къщи и една пекарна. Но беда поразила село Милино, когато пекарят Северин бил привикан в някакво държавно риалити шоу за готвачи, където щял да може да разнесе славата на околията надлъж и нашир. Това, обаче, изненадващо заминаване на Северин оставило селото без приток на варени гевреци - сиреч осакатено да се крепи само на една гордост - поделението.

     Реномето и рейтингите на кмета Генчовски рязко рухнали и той се молел на всички известни нему богове и демони, тази казарма да се превърне в почасова пекарна, или поне да се прослави в околията, та да затвърди преизбирането му на следващите избори. Излишно е да казваме, че всички критични погледи на съселяните били обърнати към младото войство.

     Междувременно в казармата до село Милино се случвали други инциденти и беди, без знанието на кмета Генчовски и дори без подозрението на капитан Милински. А на този капитан му било дошло до фуражката от ръководене на войници и хич не му се занимавало с някакви беди, инциденти и варени гевреци. На всичкото отгоре от ръководството бяха сметнали за пик на хумористичното изкуство да пратят Милински, кореняк столичанин, в Милино, или както капитанът го разглеждаше - гордият гражданин в закътаното село.

     Докато всички властимащи живееха в абсолютно неведение, в едно от множеството препълнени спални помещения на поделението, момчетата не спяха, не ставаха на мъже с пушки и автомати, а приготвяха и опичаха една беда за цяло село Милино. В центърът на всичко това стоеше като на непоклатим трон, властелинът на бедите, редник Иван Патлашев - майстор мързеливец и враг номер едно на доброто име на всяко дишащо същество и поселище. Той се беше излегнал на една кушетка и разказваше такава история, която привличаше очите и душите, както на новобранците с ненаболи бради, така и на старите кучета, които още помнеха студовете на миналата зима.

    - И ви казвам, тя тракаше с ей такива токове по плацдарма! И краката и дълги и прави като пръта, дето закачаме знамето на него! Потрака тя и тръгна към капитанската сграда, а аз вървя по нея и лигите ми текат, казвам ви! Такава жена не сте виждали! - Патлашев беше завладял аудиторията като древногръцки оратор. - Ама задуха вятър, казвам ви, и аз току примижах, тя изчезна яко дим като с магия. Такава жена не сте виждали, казвам ви!

     Цялото войнство бе поразено от този монолог на съблазънта и намери у себе си неподозирани сили. Униформените се превърнаха в детективи и само лули им липсваха в устите докато търсеха жената с токовете. Едни обръщаха матраците вкупом с чаршафите и надзъртаха отдолу, други взимаха отпечатъци от плочките на плаца, а трети само остреха уши, та да чуят токовете, които в умовете им гърмяха като автомати. Само Патлашев лежеше по римски върху кушетката и вместо лула беше загризал една клечка за зъби. Той се наслаждаваше на бръмчащия кошер около себе си, защото, драги читателю, жена нямаше, а само болна фантазия и желание за разруха. Същински антипод на пекаря Северин.

       Мина се една седмица и момчетата в поделението хич не им беше до възмъжаване, а по-скоро жени им циркулираха из главите. Но не бабите на Милино, ами някакви с токове и дълги, прави крака, по възможност и с геврече. Не само не беше се успокоила като утайката на мляното кафе тази идея, но се и раздуваше и плъзваше из всички ъгли и канавки сякаш някаква страшна болест бяха пипнали.

      Скоро тази болест деликатно почука на вратите на кмета Генчовски, на капитан Милински и въобще селото беше обходено открай докрай. Решителните умове на Милино подписаха петиция, в която се включиха сто процента от жителите и дори няколкото души от съседните села. Пратиха я по пощата дори и на пекаря Северин, който публично я подписа в държавното риалити шоу и така спечели на телевизията си стотици левове. С тази над сто и десет процентова успеваемост петицията нямаше как да не бъде уважена. Тя изискваше настоятелно в поделението да се прекратят всякакви дейности на похот, за да бъде запазена частта на селото на всяка цена. Изненадващо за гевреци и дума не ставаше.

      Когато някой подпъхна листчето под вратата на капитан Милински, той си знаеше, че мърдане няма и трябва да се направи нещо грандиозно. Зъбчатите колела на ума му щракаха бясно...

      Финалният ден на нашата история завари цялото поделение изтъпанчено в строй и изпъчени гърди, сякаш готови да посрещнат всеки куршум, докато капитана крачеше с широка маршова стъпка и се взираше изпитателно в очите на всеки. Само че никой не се взираше обратно в него, а множество погледи шареха зад гърба му, където може би щяха да видят едни дълги, прави крака. Тогава капитанът извади едно бяло и намачкано листче и заговори:

      - Всички вие сте събрани тук с една цел - да пазите честта и сигурността на държавата. Милино е част от нея и вие го поругахте с безотговорността си!! - Той погледна към хартийката за една бърза справка. - Не ми оставихте друг избор освен да се обърна към ръководството и на тях не им остана друг избор освен да терминират това учреждение. До дни ще бъдете назначени в нови поделения.

Така Милински напусна селото, а Милино напусна географските карти. И двете напускания бяха перманентни.

    

  

Нелогичният сън на Антон Велев

      Гарата пищеше, но имаше нещо нередно в нейния писък за помощ. Заглъхнал и шушукащ сякаш някой се опитва да пази тишина, защото не иска да притеснява убиеца си, който е зает с по-важни неща, този писък беше възпитан. Възпитание на всички нива и у всички институции.

     Антон Велев обаче не вярваше, че е луднал чак толкова, че дори и гарата да се превърне в одушевен обект така светкавично. По-беше склонен да повярва, че гълъбите му говорят на някакъв си техен език, или че всъщност всички тези скорошни събития и мисли, не се дължаха на произвол, а бяха някаква мисия свише. Но не и гарата, тя просто си пищеше механично. Не че и гълъбите бяха случайно там, техните садистични души се привличаха точно от този непрестанен писък, който уж трябваше да ги прогони завинаги. Те слизаха в дън земя, до разните гишета и лавки, за да го открият. Подземни гълъби - точно като по филмите.

     Когато Антон пристигна на гарата с два куфара в ръка, единствено мисълта за бягство циркулираше в главата му. Това беше преди два часа. Сега мисълта за баничка съвсем я беше изместила от коженото кресло на приоритетите. И не след дълго една изстинала баничка се мъдреше в ръката му, повита в амбалажна хартия като пеленаче. Той се нареди на опашката и стисна куфарите между краката си, за да не избягат докато похапва този шедьовър на транспортната кулинария. Неговият ред дойде и той с походка на пингвин избута себе си и багажа до гишето.

- Един билет за Русе, моля! - изрецитира Антон и бутна парите и картата си в отвора. - С 50% намаление съм. 

- Господине, това мен никак не ме касае. Само ми губите времето, не знаете ли, че влакове няма до 8 часа?! - В традиционно троснат маниер му отвърна касиерката и така бутна обратно парите, че Антон почти не си изтърва баничката.

- Н-н-не знаех. - Отвърна той притеснено.- Но защо е така?

- За икономии, разбира се, що за въпрос? Нашето БДЖ загуби много пари по време на стачката и сега трябва да ги възвърнем! - Погледът и можеше да накара дори и гълъбите да потръпнат в ужас.

- Но как така икономии, когато влаковете не пътуват? - Антон вече наистина се притесняваше за своето бягство.

- Ами така! По време на стачката влаковете не пътуваха до 6, затова сега не пътуват до 8! Нямате си идея колко е скъпо дори и горивото. А сега, моля ви, имам си работа!

     Антон се отчая. "Това е то - краят." Само това се въртеше из главата му като някоя от онези люлки с веригите. В един момент веригата се скъса и детето цопна на земята.

- Ето ви малко. - остатъците от баницата тупнаха на плочките, а някакво течение отвя амбалажната хартия. Банда настървени гълъби от инквизицията нападнаха остатъците. Разкъсването беше бързо, за сметка на безболезнено.

***

     Когато следовател Славов пристигна на улица "Латинка" №14, той със сигурност не очакваше да завари нула на брой разтревожени и загрижени хора. Все пак техен съсед и евентуален приятел липсваше от няколко дни и дори беше повикана сериозната част от полицията.

     При обиска на скромната квартира на изчезналия Антон беше намерен само един недояден сандвич някъде в района на креслото, както и оръфан дневник, който сякаш беше преживял бомбандировките над Дрезден.

Следовател Славов наплюнчи смело пръст и разлисти страниците към края. Неговият изпечен детективски нюх му подсказваше, че там ще намери всичко, което търси, за да не работи повече днес и да си гледа на спокойствие мача на Славия.

     "23 Април 2011 година" - гласеше страницата, без право на съмнение. Буквите бяха подредени, но някак си прекалено подредени. Единственият начин този почерк да изглежда по-печатно беше само ако буквите не бяха написани, а изрязани от вестник в стила на терористите от киното. Последното писание беше следното:

     "Събудих се с писък, целият в пот, тази сутрин. Не бях сънувал кошмар, а беше нещо много по-философско, като при онзи китаец. Сънувах, че лежа със счупен крак, но не осъзнавах, че е сън. Сега се питам - аз ли сънувах, че имам счупен крак или потрошеният ми аз сънуваше, че е здрав?"

     Следовател Славов реши, че мачът ще почака.


ПП: С извнение за голямата пауза.

Огньовете

     Всяко лято във фермата започваше бурно и неконтролируемо. То не оставяше нито ден почивка на потните работници, които зарязваха мислите си някъде на сянка. Те оставяха тежките задачи на мускулестите си тела, така че всичко изглеждаше като лека игра на група малки деца. Плешивите глави цвърчаха като тигани с пържени яйца под лъчите на горещата, кръгла тиква, която изтискваше и последните им сили с лекота. В кратките моменти, когато тези мъже напояваха изсъхналите си лица, техните мотики, лопати и разни инструменти стърчаха над житните класове като някакви нескопосани, аматьорски плашила. Все пак нито една птица не прелиташе покрай тях.

     Един от тези мъже се отличаваше с глинено-червената си коса. Тя се спускаше около лицето му, образувайки неповторим камуфлаж сред ярките краски на летния пейзаж. Неговото тяло беше също толкова силно и неговото минало беше също толкова мъгливо, колкото и на всички останали около него. Мъжът с глинено-червената коса смяташе себе си за роден ръководител, а и ръцете му се бяха борили с жаркото лято много поредни години. Другите мъже не споделяха виждането му, а и не му обръщаха внимание, защото той нито веднъж не слезе да се забавлява с тях някоя вечер.

     "Лятото ще го победи много бързо" си помисли червенокосият, когато срещна новия работник за пръв път. Не му харесаха малките кръгли очилца и слабите, дълги ръце, които изглеждаха сякаш не могат да преборят дори и житните класове.

      Това не се случи в първите дни, когато мъжът с кръглите очила се трудеше заедно с всички и оставяше мислите си някъде на хладно, така че слънцето можеше да изгори единствено кожата му. След броени часове тя доби онзи червеникав отенък, който предвещаваше тежки нощи. Периодично по кръглите стъкла плъзваха бързи капчици, те се стичаха и тупваха в пръстта в малко облаче прах.

      Понякога на мъжа с глинено-червена коса се искаше да заговори мъжа с кръглите очила и да го попита откъде черпи сили за тежката кърска работа, но така и не намери желаното време.

      Една вечер, докато не гуляеше с останалите, той откри мъжа с кръглите очила  да изпълнява някакъв странен ритуал в голямата плевня,. С грубите си ръце непознатият бавно свиваше цигарите си в бели, фини хартийки, който се напояваха от влагата на пресния тютюн. В пълно спокойствие бяха създадени точно четири цигари, четири повити пеленачета. След като мъжът с кръглите очила ги задели настрани с внимание, той посегна и извади от торбата си една дебела,синкава и стара книга. Дори и червенокосият можеше да чуе от скритата си позиция звуците  от разлистването на натежалите страници. Той си представи миризмата, която би усещал другия работник.Никога не би успял да я опише.

     Четящият мъж пушеше цигарите си една по една, докато бавно разгръщаше листите. Пушекът от изгарящия тютюн се смесваше с аромата на остаряло мастило, а очите шареха по редовете, сякаш търсеха нещо, нещо невидимо за околните. След смъртта на последната цигара се чу тупването на затворена книга. Шумовете на лятната вечер отново нахлуха в плевнята.

     Когато мъжът с глинено-червената коса се събуди от силните викове, слънцето още не се виждаше на небосклона, но огньовете от пламтящата ферма осветяваха лицата на насъбраните мъже като по пладне. Хората се хвърляха самоотвержено към огнената стена, за да спасят каквото могат от разрушение. Мъжът с глинено-червената коса също се включи и забрави за тялото си, както забрави и за мъжа с кръглите очила.

     Той си спомни, едва когато и последният пламък бе стъпкан в пепелта от подкованите им ботуши. Денят отминаваше като последна цигара.

Карамелените бонбони нямат алтернатива

    Първото изсвирване на клаксона едва принуди клепачите на момчето да се размърдат. Няколко нервни импулса притеснително пробягаха из мозъка му, а след това побързаха да се скрият от срам. Клаксонът означаваше промяна в моментното му блаженство. Алтернативата на блаженството рядко бе за предпочитане.

     Да се излежава по гръб в тревата, където слънцето превръщаше тениската му в елек от топлина блазнеше сетивата. Съзнанието му започна да се подготвя за неизбежния край след минути или секунди. То се опита да запамети, въпреки разплутото си състояние, как туфите зеленина и група дребни камъчета принуждаваха тялото му да заема една ,някак неестествена,  поза. След това той размърда глава, действие което предизвика звук от прекършване на множество малки стъбълца на незнайни растения, който бавно навлезе в ушите му. Последната фаза от този сложен план беше и най-мъчителна.

     Второ изсвирване на ужасния клаксон го принуди да пристъпи към тази последна фаза. С рязко движение момчето дръпна ръката от очите си и отново прогледна. Яркото жълто кълбо в небето остави зеленикави петна пред погледа на лежащия, все едно току що беше потопил главата си в локва с бензин. Последен отпечатък от блаженството.

     – Сим, ставай. Някакъв човек се съгласи да ни закара... - момчето винаги грейваше, когато тя го наричаше така. Той се усмихна и сега.

      След това стана и припряно изтръска няколко стръка трева, както и двойка заблудени мравки от краката си, наметна огромната синя раница на рамото си - неговият дом и това лято и след това погледна към източника на приятния женски глас. Момичето, което го накара да се движи се наричаше Лилли и Сим вярваше, че я обича. Когато го питаха защо казва така, той отговаряше, че вярата е много по-силна от знанието. Ако не са убедени нека питат фанатиците. Сим вярваше, че най-вече обича името и и начинът, по който то се изплъзваше от езика му, сякаш подмяташе из устата си един от онези, карамелени бонбони.

        Когато стигна до асфалта Сим видя как Лилли качва своята огромна, червена раница във каросерията на някакъв кафеникав пикап с огромни гуми, който щеше да бъде техен транспорт и затвор през следващите километри. Момчето последва примера на приятелката си и след това скочи самоотвержено на предната седалка. Тапицерията го обгърна бързо като топло одеяло през зимата.

      – Здравей, наричат ме Сим, приятно ми е. - Бързо изстреля младежът. - Благодаря,че ни качи, вече два часа чакаме.

       Шофьорът го погледна с усмивка. Трудно можеш да опишеш такова лицево изражение, особено ако си Сим или дори си на неговото място. Най-важното за усмивката беше, че отне прекалено много време. Като една от онези неловки паузи, но изпълнена с разтеглени устни. Човекът вярваше, че единствено това е достатъчно, за да ги убеди, че е достоен за доверието им. Евентуално последва и отговор.

     – Казвай ми Божинов. - Кратко, ясно и придружено от шумното запалване на колата. Моторът говореше най-добре, затова и всички замлъкнаха.

       Няколко неразвити идеи за разговор по-късно Сим мазохистично беше облегнал главата си на прозореца, което я караше да вибрира като някаква от забавните детски играчки, тракащи при всяко побутване. Погледът му се рееше някъде отвъд странната стена, която дърветата образуваха, прелитайки покрай пикапа. Единственото, което не се променяше всяка секунда бяха глухите призрачни звуци около колата. Те обещаваха да отминат безвъзвратно, но пак се завръщаха все така заглъхнали.

       За никого от тримата не беше тайна това, което беше обхванало Сим. Но все пак той се изненада, когато ръката на Божинов го ръчна в рамото и насилствено бутна някакво пакетче в ръцете му. Бяха карамелени бонбони.

       – Благодаря ти. - Сим все още наблюдаваше слисано опаковката, но бързо лапна парчето кафеникава сладост. Жалко, че Лилли не обичаше карамел.

       – Понякога е нужно човек да подслади събитията. - Шофьорът все още гледаше пътя все едно нямаше събеседници в колата.

        Когато слънцето премина зенита си, температурата чувствително се повиши. Очите на Сим го усетиха първи. Въздухът доби специфичната си тежест и плътност, а когато той се насили, дори можеше да забележи жълтеникавия отенък, който се разпръскваше навсякъде. Момчето опита да размаха ръка наместо ветрило и тогава за своя изненада откри, че изненадващите карамелени бонбони са били в стиснатия му юмрук през цялото време. Сладкото лепило покриваше цялата му длан.

        – Къде да ги оставя? - Сим размаха пакетчето като бял флаг.

       Божинов тихомълком посочи жабката. Нещо в този човек започваше да плаши младия стопаджия, който вече се чувстваше крайно дискомфортно  в кафеникавия пикап. Единствено плавното търкаляне на слънцето и онези призрачни шумове напомняха за външния свят.

       С отварянето на жабката Сим веднага забеляза черно-бялата снимка с триъгълни ръбове, които му напомняха на трионите на баща му. За момент жабката можеше да бъде машина на времето. На изображението се виждаха две чернокоси, мургави момчета с бели шорти. Те позираха непринудено, както само децата могат, а погледите им пронизваха фотографа с известно недоверие.

        – Някой ден може и ние да имаме деца като тези. - Сим се обърна и почти залепи снимката за лицето на Лилли. Знаеше, че тези мисли ще я накарат да се усмихне поне веднъж днес. Вместо това чу гласа на Божинов.

        – Това сме аз и брат ми. - Въпросителните погледи на двамата младежи го подтикнаха да продължи. - Преди време аз имах избор и заминах. Той нямаше и остана. - Обърна се към Сим и продължи.- Моля, върни снимката, защото скоро ще се наложи да слезете.

        "Тези големи гуми вдигат много прахоляк." Това си мислеше Сим докато наблюдаваше как кафеникавия силует се отдалечава по нагорещения асфалт, а двамата с Лилли стояха със своите сини и червени раници на гръб. Широка щастлива гримаса разкри белите му зъби. Прахът още не беше се настанил обратно на земята, когато Лилли го погледна въпросително и отпусна ръце:

        – А сега какво? Дали някой ще ни вземе по това време? - Сим можеше и сам да прочете тревогата в тъмните и очи. Той улови ръката и.

        – Не се притеснявай. Карамелените бонбони все още са у мен.

        Денят не предвещаваше още клаксони, а само една усмивка. Алтернативите на такъв ден никога не са за предпочитане.

       

      

Страната на изгряващото петно

    

Голите крака на Широ бавно променяха цвета си към по-студената гама. Той неволно потърка зачервените си очи, но това не беше сън и опитите му да прибере късите си, измръзнали пръсти под чергата все още претърпяваха неуспех.

Широ оценяваше важността на това парче плат за съществуването на неговата личност. Може би ако живееше в арабския свят, то щеше да бъде просто ненужна глезотийка, каквато бяха и дребните кучета в ръцете на дългокраките дами, които го подминаваха ежечасно. Широ често се заглеждаше в хората, които плаваха във въздуха покрай него като едни димящи параходи на сигурността и безразличието.

 Той би искал да има техния живот. Завиждаше на всеки с два крака и забързана походка. Разбира се, завиждаше и на жените с кученца, които можеха да си позволят тези глезотии. От завистта му не се спасяваха дори и арабите, а хората с чорапи бяха основна цел през зимните дни като този. Никой не би имал наглостта да го вини. Никой не би имал наглостта да си мисли за бездомник като него.

С падането на тъмнината, думата ампутация все по-често минаваше светкавично през главата на младия мъж. Нима неговото платнено съкровище щеше да се превърне в носител на такава тежка дилема? Широ въздъхна и зави голите си нокти, възлагайки спасението на гърдите си върху някаква риза. Тя беше като новата броня на някакъв древен самурай, която пазеше сърцето му от меча на противника. 

– Така изглеждаш като брониран. - бяха гадателските думи на някакъв рус мъж, който надвисна над момчето, закривайки остатъчната неонова светлина от рекламното пано.

– Благодаря, господине, но ми е много студено. - изгъгна Широ и наивно протегна ръка за милостиня.

– Мога да ти помогна, но трябва да дойдеш с мен, момче. - Русият грабна протегнатата ръка. Резултата можем да сравним единствено със светкавичен шамар.

Паническото измятане на Широ го отхвърли назад в тухлената стена, а погледът му говореше за всевъзможните ужаси, които сега обладаха гладния му ум.

– Скоро няма да стане по-топло. - Финалната подкана се оказа достатъчна, за да може вечерта много бързо да стане интересна и за двамата.

 ***

Няколко часа по-късно Широ не лежеше мъртъв в една канавка, нито плуваше в морето като една голяма риба, а дишаше напълно живо и човешки. Даже беше сит и чист, но му липсваше едно кученце, както биха казали много дами. Русият мъж се казваше Влад и може би беше друсан или пиян, но във всички случаи достатъчно весел, за да бъде обект на завистта на Широ.

– Днес, Широ, ще се срещнем с хай-лайфа на нашия град. - Заяви Влад и предизвика дъжд от пшеничена питка върху бялата покривка

Момчето се усмихна и кимна. За тези няколко часа кимането се беше превърнало в инстинкт - неговата най-важна функция. Ако можеше да избира, той би заклеймил дишането като нaпълно ненужно и би вложил всичките си физически усилия в това да клати главата си по-убедително.

– Вие азиатците само кимате. - констатира русият мъж и не изневери на стереотипа. - Да тръгваме, защото ще закъснеем.

***

Новият и чист Широ се измъкна от таксито и кимна на шофьора. Влад не кимна, а извади някакви банкноти, за да се разплати с мъжа, на когото Широ вече имаше явни причини да завижда. Серията от приветливи клатения на главата продължи, а нейни жертви бяха охраната, няколко гости и някакъв господин, който разнасяше шампанско на табла. Русият благодетел пушеше и одобрително мучеше докато разглеждаха картина след картина. Димът от цигарата му изчезваше безследно под ярката светлина в залата всеедно никога не е съществувал.

– Знаеш ли, че това платно е най-яркият пример за това как четката на Джаксън Полак успява сама да открие перфектната комбинация от цветове? 

Широ кимна.

– Образът на града в тази творба на Робърт Раушенбърг винаги ме е карал да оценявам човешкото в себе си!

Последва усмивка и кимане. Твърденията и въпросите не секваха, а напротив, сипеха се върху развеселения мозък на Широ като лавина. Той гордо посрещаше всеки от тях с кимане.

– ..., мислиш ли? - този път движенията от врата май не бяха достатъчни.

– Какво мислиш? - рязко се обърна Влад към него. - Мислиш ли за нещо?! Знаеш ли нещо?! Питам те, знаеш ли!!

Последното изречение се оказа крясък, който превърна Широ в центъра на вниманието. Дори непознатият господин с шампанското се вторачи в интересното събитие

– Н-н-не. - отвърна азиатецът притеснено и заотстъпва към вратата.

– Какво правиш още тук тогава?! - Погледът на Влад беше червен и абстинентен. - кажи ми какво знаеш или изчезни от очите ми! - очевидно той не усети иронията.

Гледката на една дама с малко кученце вдъхнови Широ да не се отказва без бой. Надяваше се предците му да се гордеят с него.

– Това е японското знаме. - Той посочи едно огромно платно.

Смехът на Влад го секна и изплаши. Широ набързо употреби входната  врата за целите на своето бягство и спасението на безплатния чифт чорапи.

– Какъв глупак. - изръмжа русият мъж в опит да демонстира ерудицията си пред жената с кученцето. - Това, очевидно, е Деймиън Хърст и неговото "Червено петно на бял фон".

Бел. авт.: Деймиън Хърст наистина притежава такава творба, която се нарича "Едно петно", до колкото ми е известно.

Бинго

„Шест...седемнадесет... шестдесет и три...двадесет и пет...” Монотонният женски глас отброяваше безмислени редици от числа. Игра на оптитите и повторението. Нещо като цивилизована руска рулетка. Печалбата водеше до нови гърчове и монотонни гласове. Всички те изброяваха, но сред тях преобладаваше точно този сънен женски глас. Богиня на инерцията, неволята и изгубеният смисъл. Тя се извисяваше в своята остъклена кабина като самият Гръмовержец и определяше съдбата на хората с еднакви по тегло топки. Всъщност монотонната жена просто си вършеше работата, за да може безработният и мъж също да играе игри със съдбата. Монотонен глас на една безмислена жена изрежда арабски числа и това наричаме надежда. Приравнена до първичната идея да печелим без да мислим, без да дишаме и без да живеем.

Пред бингото се намираше малка автобусна спирка. От дъжд на вятър на нея спираше някакъв прогнил тролей, чиито номер нямаше нищо общо с бингото, защото си имаше предназначение. На тази спирка двама души спокойно и седяха и чакаха нещо. Вероятно този прогнил автобус с номер. На паважа пред тях се излежаваше друга цифра, която и двамата вграждаха с поглед и неотлъчно проследяваха нейната липса на движение. Четири разширени зеници изследваха структурата и, дали е лъскава или кална, дали е фалшива и дали до нея се намират още. Голямата монета в момента беше едноличен собственик на мислите им. Като на шега от бингото се дочу:

-          Едно...

Дядо Ставри знаеше, че неговият съсед по пейка също е вперил поглед в малкото съкровище. Но пък дядо Ставри беше по-стар и той подозираше, че по дефиниция има права върху левчето. Това право той беше получил още навремето, когато стругарството му се отдаваше, когато той беше важен и градеше държавата със собствените си 9 пръста. С фин елеганс той намести шапката на „Лукойл” навръх главата си, за да може тя окончателно да заприлича на един ореол от плат и евтини рекламни кампании, който едва се докосваше до оределите му коси. Любимото число на дядо Ставри беше девет – като девети септември. Играеше бинго, за да не вижда бабичката, колкото се може по-дълго време. Можеше и да спечели, но това беше само допълнение към бездруго ползотворната игра.

   Вторият господин беше анонимен, толкова анонимен, колкото и монотонна беше жената в бингото, но там не взимаха мъже на работа. Всъщност него никъде не го взимаха на работа затова и той продължаваше да живее анонимния си живот. Май и работодателите не харесваха апатичното му и безхаберно държане. Ако беше монотонната жена животът му можеше да има смисъл, или пък поне работа. Анонимникът играеше бинго, за да следи тази жена, защото я мразеше. Тя имаше работата, която той нямаше и затова той щеше да играе там докато това не се промени. Любимото му число беше десет като десетте лева, които щеше да изпие днес.

Неусетно пристигна и прогнилият трамвай. Това подейства като сигнална ракета за двамата мъже и те опитаха с максимално достойнство да забогатеят с един лев и да отпътуват безаварийно към домовете си. За жалост и за целите на историята траекториите им се сблъскаха точно над лика на рилския светец. Очевидно позиционната война не беше свършила добра работа, защото скоро прогнилата маршрутка щеше да затръшне врати и да остави двамата мъже пешеходци. Лицето на дядо Ставри се изкриви в грозна гримаса, докато се опитваше акробатично да измъкне левчето от калта с бастуна си:

- Капиталист! – нахока той и се качи бързо, шарейки с очи за седалка.

- Миришеш на гробища! – отвърна анонимникът гордо, но не рискува и остави монетата на земята, изприпквайки през затръшващите се окончателно врати.

Левчето остана да лежи. То можеше и да се върти ако действието се развиваше в евтин холивудски филм. Наведох се и го взех. Всъщност това беше достатъчно, за да си купя и аз един фиш за бингото, за да се заслушам в монотонния глас на вероятно червенкосата жена. Но аз не играех тази игра, пък и нямах любимо число.

- Имаме бинго – монотонният глас на жената зарадва някого.

За всички бъдещи, минали и темпорално неопределени читатели

Блог. Огромна интернет фуния за творчество. Безглаголни изречения.

Не би било морално и етично аз да нарека себе си творец, от какъвто и да е сорт, но все пак ми се налага и на мен да концентрирам и канализирам мислите и писанията си в едно безобидно артЪ място. Така възникна и това извращение на интернета - моят блог. За името някой друг път.

Цели и петилетки: Гордо си поставям за цел да се занимавам с всякакъв тип литература - моя си и чужда, филмирана и изсвирена (???) , с молив, химикал, водни бои и мъниста. Освен това си поставям за цел 1 милион последователи.

Начин на реализация: Чрез писане. Писане за писането и писане за четенето. С подобаващ късмет, добра харизма и изобилие от доброволци, мога да добавя и рисунки, музикален съпровод и вицове. (специален гост Шкумбата)

Пожелавам си успех и читаемост.