Карамелените бонбони нямат алтернатива

    Първото изсвирване на клаксона едва принуди клепачите на момчето да се размърдат. Няколко нервни импулса притеснително пробягаха из мозъка му, а след това побързаха да се скрият от срам. Клаксонът означаваше промяна в моментното му блаженство. Алтернативата на блаженството рядко бе за предпочитане.

     Да се излежава по гръб в тревата, където слънцето превръщаше тениската му в елек от топлина блазнеше сетивата. Съзнанието му започна да се подготвя за неизбежния край след минути или секунди. То се опита да запамети, въпреки разплутото си състояние, как туфите зеленина и група дребни камъчета принуждаваха тялото му да заема една ,някак неестествена,  поза. След това той размърда глава, действие което предизвика звук от прекършване на множество малки стъбълца на незнайни растения, който бавно навлезе в ушите му. Последната фаза от този сложен план беше и най-мъчителна.

     Второ изсвирване на ужасния клаксон го принуди да пристъпи към тази последна фаза. С рязко движение момчето дръпна ръката от очите си и отново прогледна. Яркото жълто кълбо в небето остави зеленикави петна пред погледа на лежащия, все едно току що беше потопил главата си в локва с бензин. Последен отпечатък от блаженството.

     – Сим, ставай. Някакъв човек се съгласи да ни закара... - момчето винаги грейваше, когато тя го наричаше така. Той се усмихна и сега.

      След това стана и припряно изтръска няколко стръка трева, както и двойка заблудени мравки от краката си, наметна огромната синя раница на рамото си - неговият дом и това лято и след това погледна към източника на приятния женски глас. Момичето, което го накара да се движи се наричаше Лилли и Сим вярваше, че я обича. Когато го питаха защо казва така, той отговаряше, че вярата е много по-силна от знанието. Ако не са убедени нека питат фанатиците. Сим вярваше, че най-вече обича името и и начинът, по който то се изплъзваше от езика му, сякаш подмяташе из устата си един от онези, карамелени бонбони.

        Когато стигна до асфалта Сим видя как Лилли качва своята огромна, червена раница във каросерията на някакъв кафеникав пикап с огромни гуми, който щеше да бъде техен транспорт и затвор през следващите километри. Момчето последва примера на приятелката си и след това скочи самоотвержено на предната седалка. Тапицерията го обгърна бързо като топло одеяло през зимата.

      – Здравей, наричат ме Сим, приятно ми е. - Бързо изстреля младежът. - Благодаря,че ни качи, вече два часа чакаме.

       Шофьорът го погледна с усмивка. Трудно можеш да опишеш такова лицево изражение, особено ако си Сим или дори си на неговото място. Най-важното за усмивката беше, че отне прекалено много време. Като една от онези неловки паузи, но изпълнена с разтеглени устни. Човекът вярваше, че единствено това е достатъчно, за да ги убеди, че е достоен за доверието им. Евентуално последва и отговор.

     – Казвай ми Божинов. - Кратко, ясно и придружено от шумното запалване на колата. Моторът говореше най-добре, затова и всички замлъкнаха.

       Няколко неразвити идеи за разговор по-късно Сим мазохистично беше облегнал главата си на прозореца, което я караше да вибрира като някаква от забавните детски играчки, тракащи при всяко побутване. Погледът му се рееше някъде отвъд странната стена, която дърветата образуваха, прелитайки покрай пикапа. Единственото, което не се променяше всяка секунда бяха глухите призрачни звуци около колата. Те обещаваха да отминат безвъзвратно, но пак се завръщаха все така заглъхнали.

       За никого от тримата не беше тайна това, което беше обхванало Сим. Но все пак той се изненада, когато ръката на Божинов го ръчна в рамото и насилствено бутна някакво пакетче в ръцете му. Бяха карамелени бонбони.

       – Благодаря ти. - Сим все още наблюдаваше слисано опаковката, но бързо лапна парчето кафеникава сладост. Жалко, че Лилли не обичаше карамел.

       – Понякога е нужно човек да подслади събитията. - Шофьорът все още гледаше пътя все едно нямаше събеседници в колата.

        Когато слънцето премина зенита си, температурата чувствително се повиши. Очите на Сим го усетиха първи. Въздухът доби специфичната си тежест и плътност, а когато той се насили, дори можеше да забележи жълтеникавия отенък, който се разпръскваше навсякъде. Момчето опита да размаха ръка наместо ветрило и тогава за своя изненада откри, че изненадващите карамелени бонбони са били в стиснатия му юмрук през цялото време. Сладкото лепило покриваше цялата му длан.

        – Къде да ги оставя? - Сим размаха пакетчето като бял флаг.

       Божинов тихомълком посочи жабката. Нещо в този човек започваше да плаши младия стопаджия, който вече се чувстваше крайно дискомфортно  в кафеникавия пикап. Единствено плавното търкаляне на слънцето и онези призрачни шумове напомняха за външния свят.

       С отварянето на жабката Сим веднага забеляза черно-бялата снимка с триъгълни ръбове, които му напомняха на трионите на баща му. За момент жабката можеше да бъде машина на времето. На изображението се виждаха две чернокоси, мургави момчета с бели шорти. Те позираха непринудено, както само децата могат, а погледите им пронизваха фотографа с известно недоверие.

        – Някой ден може и ние да имаме деца като тези. - Сим се обърна и почти залепи снимката за лицето на Лилли. Знаеше, че тези мисли ще я накарат да се усмихне поне веднъж днес. Вместо това чу гласа на Божинов.

        – Това сме аз и брат ми. - Въпросителните погледи на двамата младежи го подтикнаха да продължи. - Преди време аз имах избор и заминах. Той нямаше и остана. - Обърна се към Сим и продължи.- Моля, върни снимката, защото скоро ще се наложи да слезете.

        "Тези големи гуми вдигат много прахоляк." Това си мислеше Сим докато наблюдаваше как кафеникавия силует се отдалечава по нагорещения асфалт, а двамата с Лилли стояха със своите сини и червени раници на гръб. Широка щастлива гримаса разкри белите му зъби. Прахът още не беше се настанил обратно на земята, когато Лилли го погледна въпросително и отпусна ръце:

        – А сега какво? Дали някой ще ни вземе по това време? - Сим можеше и сам да прочете тревогата в тъмните и очи. Той улови ръката и.

        – Не се притеснявай. Карамелените бонбони все още са у мен.

        Денят не предвещаваше още клаксони, а само една усмивка. Алтернативите на такъв ден никога не са за предпочитане.